Като се размислих...понеже някак се оказах на кръстопът и се озовах в полежение да се запътя към едни промени.....та като се размислих за задачките и желанията ми в тоз живот/един живот живеем ей,не е шега/,та се стигна и до там да се зачудя :КАК СЕ ОЗОВАХ ДО ТУК?Как се докарах до това положение? Работата е там,че ми липсват близките ми.Свят на комуникации,компютри,интернет,телефони..дъра дъра:споделяме си само как протича живота ни,разказваме си случки и събития,но все по-малко неща съпреживяваме заедно,нямаме общ живот.Рзбира се не искам да живеем заедно,под един покрив всички,но...поне да сме в един град. Когато със сестра ми и братовчед ми живеехме във Варна беше..бяха част от живота ми.Ходехме ,излизахме,пазарувахме,имахме общи приятели,бъзикахме се.Бяхме заедно,едно семействоПреживяхме неимоверно тежка криза-подкрепяхме се и си помагахме .Бяха ми истинска опора,даваха ми спокойствие и сигурност,които съвсем не са илюзорни.После заминаха и разбира се аз се научих да живея без тях...моят живот си е моят живот,трябва да се справям сама,но ми липсват.... Ние израстнахме заедно-в един град също и с братовчедка ми,която отдавна живее в Пловдив.И си спомням сега леля ми.Еййй,това моята леля е голямо нещо.Тя е ...прекрасна.Майката си е майка...тя за това е майка,за да бъде понякога строга и е винаги около детето си.А лелята не възпитава много,много.Само виждаш колко много ти се радва и те обича.Пред очите ми е нейното лице:като ме види грейва в широка усмивка,а очите и засияват все едно слънчице изгрява пред нея и те кара да се чувстваш...ами слъчице!!!След като майка ми ме вземеше от детската градина,понякога отивахме да видим леля на нейната работа-тя работеше тогава в съвета...квото и да значи това.В една канцелария.Понякога имаше колежки при нея,понякога не.Усмихваше се,усмихваше се,усмихваше се...и току изваждаше от някъде кутия със шоколадови бонбони.Аз бях кротичко дете,чак прекалено кротичко,похапвах си бонбонката сладко,сладко и никога не правех бели и не капризничех.Веднъж обаче отиваме,мама и леля нещо си приказват аз чакам ли чакам момента с кутията и бонбона.Ама тцъ-няма,нищо не вади леля ми.Брех.И не се стърпях и взех,че я питах днес няма ли да има бонбони.Мама се притесни ,тя и леля се притесни.Ама бръкна нейде,разтършува се и намери бонбони.Но в пликче ,не в кутия.И едни такива увити в хартийка.Взех си аз,отварям,то вътре захарен бонбон,не шоколадов.И с цялата си детска наивност изтърсих,че не искам такива бонбони,искам...МАЗНИ бонбони.Мисля,че доста ми се смяха и бях научена тогава,че почерпки не се искат.:)).И до ден днешен като си ходя в родния град не мога да не се видя с леля ми.Абсурд.все едно не съм се прибрала.Радвам с,че днес от мисъл на мисъл..прескок-прескок и се сетих за нея.Просто сърцето ми се изпълни с топлота, благодарност,най-чиста обич,а денят ми с усмихнатост.:))))))

Хубаво е да имаш някоя такава леля. Аз си имам една такава вуйна и много я обичам. Подсети ме сега за нея и се усмихнах.:))

ти пък донесе моята:))))))